|
artists |
Има
времена,
когато
реалността
става твърде
сложна за
Устна
Комуникация.
Но Легендата
й придава
форма, чрез
която тя се
разпространява
по целия свят.
Алфа 60, Алфавил,
Жан-Люк Годар,
1965
Бетавил
препраща към
филма на Жан-Люк
Годар Алфавил
(1965). Бетавил се
обръща назад
към
въпросите и
отговорите,
засегнати в Алфавил.
Накратко: Алфавил
представя
образа на
един град от
бъдещето,
контролиран
от Алфа 60,
компютър,
конструиран
от професор
Фон Браун.
Алфа 60 работи
единствено
на базата на
рационални и
логични
заключения -
продукти на
тоталитарния
надзор,
упражняван
над жителите
на града. Думи,
означаващи
емоции, като любов,
нежност, сълзи,
или свързани
с историята
или бъдещето
са изключени
от т.нар. Библия
- речник на
разрешените
думи в
Алфавил. Алфа
60: Никой не е
живял в
миналото,
никой няма да
живее в
бъдещето.
Настоящето е
форма на
цялото
съществуване
и няма начин
това да бъде
избегнато.
Времето е
кръг, който се
върти до
безкрай.
Залязващата
дъга е
миналото, а
изгряващата
дъга е
бъдещето.
Всичко вече е
казано.
Леми
Коушън, таен
агент от
т.нар. Outerlands (Външни
земи),
инструктиран,
или да върне
обратно, или
да убие
професор Фон
Браун, не само
че
разстройва и
обърква
идентификационната
система на
компютъра
Алфа 60,
говорейки за
поетични
идеи или
ирационални
привички, но
накрая го
разрушава,
задавайки му
гатанка,
в която се
съдържа
противоречие
с
отношението
на самия
компютър към
времето. В
края на филма
Леми Коушън
избягва
заедно с
Наташа -
дъщерята на
професор Фон
Браун. А тя,
влюбвайки се
в Леми, дава
израз на
чувствата си
като срича
или изрича
думите: Обичам
те -
извиквайки
отново в
паметта си
забранените
думи.
Причините
да се насочим
към филма на
Годар са
различни. На
първо място,
от гледна
точка на
късните 90-те
години, Алфавил
все още
поставя
въпроси, като,
разбира се,
политическият
контекст във
филма е
различен от
днешния. Това,
което през 60-те
означаваше тоталитарен,
днес е по-близко
до понятието
глобален.
Например,
когато
разглеждаме
днешните
аргументи за
неизбежната
необходимост
да държим
сметка и
следваме
линията на
глобалната
икономика,
включително
нейната
функционална
логика, това
ни напомня за
концепцията
на Алфа 60. Презумпцията,
че всичко
вече е казано,
предугажда
постмодернистичния
dictum.
Особено
проблематичното
отношение на
постмодернизма
към времето и
временността,
общото
допускане на
края на
историята,
смъртта на
автора и
смъртта на
субекта, са
проблеми,
набелязани в
Алфавил. В Алфавил
са налице
думи, които,
както се
случва и в
постмодернизма,
са изгубили
своето
значение.
Неизменният
отговор на
жителите му е
винаги: Благодаря,
добре съм,
съвсем не.
Произнасянето
им
представлява
по-скоро
цитиране на
нечии чужди
слова,
отколкото
израз на нещо.
Дори
характерът
на Алфавил не
прави
разлика
между
градовете на
Запад и на
Изток. Филмът
е сниман в
Париж, но той
може да бъде
навсякъде
другаде,
представлявайки
модел на
деперсонализиран
глобализиран
град. По
ирония на
съдбата, Алфа
60 е
последната
личност, но
легендаризирана
от самото й
начало.
Съвпаденията
с нашата
действителност
са очевидни,
както и
различията.
Бетавил
няма за цел да
репликира Алфавил.
Бетавил
просто
възприема и
отразява
тоталитарните
аспекти на
настоящето - и
това е
единственото
общо между
него и Алфавил.
В
действителност,
бихме могли
да кажем, че Бетавил
е пълната
противоположност
на Алфавил,
що се отнася
до настоящия
режим на
консумация,
постулираната
свобода на
избора и
усложнеността
на
нееднородните
взаимозависимости.
Повече от
ясно е, че
няма надежда
за супер-агент
като Леми
Коушън, да
разруши или
дори да
разстрои
системата. И
оръжията,
използвани
от Леми - като
поезия,
гатанки и
любов - не
изглеждат
особено
подходящи
при
съвременните
стратегии на
глобалната
икономика и
глобалните
играчи.
Междувременно,
те
майсторски
включват и
дори
произвеждат
нещо като
напредничава
естетика, да
кажем, най-малкото
нещо подобно
на
реториката
на поезията и
естетиката,
например в
рекламите. Те
са
подсигурени
с достатъчно
средства да
предложат и
привидно
различни
версии на
едно и също
нещо.
Днешната
хегемония се
базира на
производството
на
различност и
разнообразие.
А това
означава, че
тоталитаризмът
вече не се
свързва с
ограничеността
на избора и
артикулацията
(какъвто е
случаят с
редуцирания
речник-библия
в Алфавил), а
с
противоположната
представа за
силата на
производството
и чрез това -
за контрол
над
различията.
Що се отнася
до формата на
критиката,
базирана
основно на
очевидните
различия с
доминиращата
структура,
понастоящем
изниква
въпросът за
една нова
форма на
критика. По
какъв начин
критикът е в
състояние да
вмъкне тези
различия в
доминиращата
различност?
Възможно ли е
да изразиш
различност с
помощта на
формални
различия?
Възможно ли е
да
продължаваме
да боравим с
класическата
диалектика
между Старо и
Ново? Няма
ли търсенето
на нови форми
на критика
просто да
затвърди
модерната
логика на
включването
на
критическата
различност в
доминиращия
и разрастващ
се кръг на
общоприета
различност?
Бетавил
препраща към
Алфавил на
Годар в друг
смисъл.
Въпреки че е
сниман в
Париж през 60-те,
градът се
явява като
сцена на
научно-фантастичен
филм. В този
смисъл Годар
използва
атмосферата
на научната
фантастика,
за да създаде
критично и
различно
описание на
своето
настояще.
Човек би
казал, че
научната
фантастика с
Годар не
означава
конструирането
на възможно и
заплашително
бъдеще, като
последствие
на
съвременни
тенденции,
както е в 1984 на
Оруел - а
документация
на
невидимите
или скрити
насилия на
настоящето.
Годар
приписва на
своето
настояще
характер на
научна
фантастика,
за да
конструира
паралелен
образ или
език на
различността.
Както в Алфавил,
Бетавил
фокусира
върху
характера на
научната
фантастика и
върху
описанието
на
въображаем
град, за да
документира
съвременната
принуда.
Вместо
компютър от
типа на Алфа 60,
ние се
изправяме
пред
логиката на
глобалната
икономика и
нейната сила
да
контролира,
основно с
помощта на
образи. Факт,
който не бива
да
пропускаме е,
че
гъвкавостта
и
възможността
за промяна на
образите не
означава
липса на сила,
а напротив. В
този смисъл
Бетавил е
град, под
управлението
на образите:
образите
определят
характера на
градската
структура,
образите
определят
политиката
на
идентичностите
и образите
определят
сферата на
критиката.
Може би
Бетавил
просто
предлага
атмосфера на
научна
фантастика,
не само, за да
затвърди
политиката
на
изображенията,
но също и да
предложи
въображаемо
бягство.
Звучи
парадоксално,
но не и
невъзможно.
Андреас
Шпигел
Бетавил е
град, който
съществува
навсякъде и
никъде.
Бетавил е по-скоро
град,
съществуващ
в нашето
въображение,
отколкото
реално
действаща
структура.
При все това,
образът на
града е
взаимстван
от всички
реално
съществуващи
градове, с
техните
реално
съществуващи
инфраструктура,
социален
живот,
икономика.
Бетавил
има своя
първообраз
във
въображаемия
град на
бъдещето
Алфавил,
създаден от
Жан-Люк Годар
през 1965 г.
Режисьорът
използва за
него
архитектурните
белези на
анонимните
предградия
на Париж, на
хотелите и
офис-сградите,
но те могат да
бъдат същите
и в Москва,
Лондон,
Берлин.
Алфавил
представлява
центърът на
тоталитарен
режим,
установен от
компютърът
Алфа 60 и
неговият
създател
професор Фон
Браун.
Режимът е
възможен,
благодарение
на
електричеството,
надзора и
промиването
на мозъци.
Жителите на
града не
помнят
своето
минало и
нямат
представа за
бъдещето,
забранено им
е да
употребяват
думи като
любов,
нежност,
поезия. Те
живеят в едно
вечно
настояще,
чийто
графичен
еквивалент
са
окръжността
и спиралата -
знаци-символи
на режима на
Алфавил.
Хората носят
идентификационен
код на тила си.
Бетавил
не е
тоталитарен,
а глобален
град,
управляван
от
глобалната
икономическа
система и
средствата
за
информация и
комуникация.
Неговите
жители са под
постоянното
наблюдение
на
сателитните
системи и
персоналните
компютри,
които те
доброволно
са вкарали в
домовете и
офисите си. На
тях не им е
забранено
нищо. Те имат
възможност
за избор.
Включително
да изберат
собствената
си
идентичност,
измежду
множество
вече
създадени
образи.
Телевизионната
и филмовата
индустрии на
Бетавил
услужливо
произвеждат
съответните
образи. В
Бетавил
възможността
за
практически
неограничен
избор, в
действителност
се е
превърнала в
един вид
тоталитарна
система на
избора.
Жителите са
длъжни да
назоват
избрания от
тях
идентификационен
образ, за да
бъде вкарана
тяхната
самоличност
в рамки,
интегрални
схеми или
компютърни
програми.
Градският
пейзаж на
Бетавил
представлява
сборен образ
от всички
градове по
света. В него
има брутални
офиси,
анонимни
хотели, улици
и
електричество.
Съществуването
на Бетавил,
също както на
Алфавил, е
възможно,
благодарение
на
енергийните
източници.
През 1965 г.
обаче, Годар,
в качеството
си на
единствен
автор и
създател,
заличава
Алфавил. За
свое оръдие
той избира
тайния агент
Леми Коушън.
Леми
разрушава
тоталитарната
система със
силата на
забранената
поезия,
любовта и
една гатанка,
която
изкарва от
строя Алфа 60.
Гатанката
предизвиква
противоречие
и объркване в
схемата на
компютъра.
Леми Коушън и
дъщерята на
професор Фон
Браун - Наташа,
избягват от
рушащия се
Алфавил в
другия (вероятно
по-добрия)
свят, към
който
принадлежи
тайният
агент.
Година
преди края на
века, обаче,
никой не е в
състояние да
разруши
Бетавил (не и
неговите
реално
съществуващи
градове-еквиваленти).
Бетавил е тотален
град, без
алтернатива
до този
момент. Той е
създаден от
абсолютно
всички свои
жители. Все
още не са
открити
форми на
живот извън
него. Ето защо,
герои от типа
на Леми
Коушън са
неадекватни
на
ситуацията.
Но не и
абсолютно
невъзможни.
Господстващата
система не е
премахнала
желанието за
критика и
промяна. По
всяка
вероятност
съществуват
жители на
Бетавил,
които желаят
да излязат
извън
логиката на
предпоставения
избор.
Какви ще
са техните
методи за
дебалансиране
на
структурата?
Какъв ще е
техният
начин да
живеят на тънката
граница
между
адаптацията
и
противопоставянето?
Какъв ще е
словестният /
визуалният /
звуковият
израз на
тяхното
неприемане /
несъгласие?
.Отговорите
вероятно се
крият някъде
в системата
на самия
Бетавил.
Илина
Коралова
105 Evlogui Georgiev St
1504 Sofia
tel: ++359 2/44 18 41
++359 88/54 60 50
mailto:koralov@mail.techno-link.com
---------------------------------------
|
artists |