[back] [next]

николай лаултитев

Едва ли не всеки днес притежава камера и щрака. Точно както едва ли не всеки се е учил да пише и създава текстове. Който може да пише, може и да чете, но не всеки който може да щрака, може непременно и да дешифрира снимки. За да разберем защо фотографът ? аматьор може да бъде фотографски неграмотен трябва да разгледаме демократизирането на фотографирането, както и същевременно да обсъдим няколко аспекти на демокрацията като цяло. Камерите се купуват от хората, които са програмирани за тази покупка от рекламната индустрия. Закупената камера е ?последен модел? : по-евтина, по-малка, по-автоматизирана и по-ефикасна от предишния модел. Както вече беше установено, прогресивното усъвършенстване на моделите камери се основава на обратна връзка, чрез която щракачите захранват фотоиндустрията : последната се учи автоматично от поведението на щракачите (и от специализираната преса, която ги снабдява постоянно с резултати от тестове). Това е същността на индустриалния напредък. Апаратите се усъвършенстват чрез социална обратна връзка. Въпреки че камерата се основава на комплексни научни и технически принципи, е много лесно тя да бъде използвана в действие. Тя е една структурно комплексна, но функционално проста играчка. По това камерата се различава от шаха, който е структурно прост, но функционално комплексен: неговите правила са лесни, но е трудно да се играе добре шах. Който държи камера в ръката си може да направи отлични фотографии, без да има ни най-малка представа колко сложни процеси той задейства с натискането на спусъка. Щракачът се отличава от фотографа поради това, че се радва на структурната сложност на своята играчка. Противоположно на фотографа и играча на шах той не търси нови ?ходове?, информация, невероятното, а иска да опростява все повече функционирането на апарата благодарение на все по-доброто му автоматизиране. Непрогледната за него автоматизираност на фотоапарата го опиянява. Клубовете за фотоаматьори са места за опиянение от апаратовата структурна сложност, места за трипс, постиндустриални опиумни бърлоги. Камерата изисква от своя притежател (от онзи, който е обладан от нея) да щрака непрекъснато, да създава нови и нови редундантни картини. Тази фотомания на вечното повторение на същото (или на много подобното) води в крайна сметка до един момент, от който нататък щракачът се чуства като сляп без камерата ? появява се наркотичната зависимост. Тогава щракачът може да гледа света само посредством апарата и във фотографските категории. Той стои не ?над? фотографирането, а се е оплел от алчността на своя апарат, превърнал се е в продължение на спусъка на апарата си. Поведението му е автоматично функциониране на камерата. Последицата от това е непрекъснат поток от безсъзнателно създадени картини. Те формират апаратно съзнание, един склад за автоматично функциониране. Който разлисти албума на един щракач ще открие в него не установените ценности, познания или преживявания на един човек, а автоматично осъществени възможности на апарата. Едно документирано пътешествие до Италия от такъв род записва местата и времето, когато щракачът е бил съблазнен да натисне спусъка, а и показва както местата, където е бил апаратът, така и какво той е направил там. Това важи за всяко документално фотографиране. Документаристът, не по-различен от щракача, се интересува от нови и нови сцени гледани винаги по един и същи начин. Фотографът, в смисъла който тук се има предвид, е напротив (подобно на играча на шах) заинтересуван, да вижда по-нови и нови начини, следователно, да създава нови информативни обстоятелства. Развитието на фотографирането от откриването му до днес, е процес на нарастващото осъзнаване на информационните понятия : от жаждата за по-ново с един и същи метод към интереса към все по-нови методи. Щракачите и документаристите обаче още не са схванали ?информацията?. Те възпроизвеждат апаратовата памет а не информации, и колкото по-добре те правят това, толкова повече затвърждават победата на апаратите над човека. Този който пише, трябва да владее ортографските и граматическите правила. Който щрака трябва да се придържа към ставащите все по-опростени указания за употреба, които са програмирани върху Оutput, външната страна на апарата. Това е демокрацията в постиндустриалното общество. Затова и щракачът е неспособен да дешифрира снимките: той счита снимките за автоматичен отпечатък на света. Това води до парадоксалния извод, че колкото повече хора щракат, толкова повече дешифрирането на снимките ще се усложнява. Всеки вярва, че не е нужно да се разшифроват снимките, тъй като всеки мисли, че знае как се правят снимки, както и какво означават те.

 http://www.fkth.gr/lautliev.htm

[back] [next]

-----------------------------------back to[Zet_maG]